Групата е създадена по идея на Ангел Василев – основател на Проект Св. Лазар – клон България. през септември 2015г.
Проектът Св. Лазар има клонове из цял свят. До днешна дата са 20 клона из цял свят.
Целта ни е да изучаваме, изследваме и пресъздаваме по възможно най – автентичен и точен начин персонажи от Ордена на Св. Лазар Йерусалимски.

Кои са Лазаритите?
Рицарите на Лазар от онази епоха полагали същите три обета и се ползвали със същите привилегии на Църквата. Те били подчинени единствено на Папата; събирали се в собствени параклиси и църкви, изповядвали се пред свои духовници и били погребвани в собствени гробища, като напълно били освободени от юрисдикцията на светското духовенство. Земите им били освободени от десятък. В духовно отношение те дори не били подвластни на интердиктите, които епископите в онези времена налагали толкова свободно.

Както вече беше споменато, един от трите обета, които братята на Свети Лазар трябвало да положат, бил обетът за безбрачие. Въпреки това документите показват, че по време на Кръстоносните походи имало множество случаи на рицари лазарити, които били женени или имали деца. Може да се предположи обаче, че тези рицари са постъпили в Ордена след смъртта на своите съпруги.

Задълженията им били подсилени чрез допълнителни правила към трите обета, свързани с практиките на монашеския живот, като например четенето на Часовете, което за неграмотните било заменено с определен брой Отче наш. В правилата се предписвало и тяхното облекло, храната им, празничните, въздържателните и постните дни. Също така се въвеждали ясни задължения относно избора на сановници и приемането на кандидати в двата бойни чина – рицари и войници, и двата небоеви чина – свещеници, на които били поверени всички духовни функции, и „казалиѐри“ или управители, които отговаряли за стопанските дела.

Дори самото правило на Ордена, както и познаването и разбирането му от рицарите, било смятано за съществено. Във всички командерии на лазаритите правилото или част от него се четяло на глас всяка неделя или всеки месец. Но било необходимо поне един човек във всяка командерия да знае в подробности какво съдържа правилото, например относно приемите в Ордена, затова то трябвало да бъде прецизно и многократно рецитирано, за да бъде напълно запомнено и разбрано.

Приемът бил предимно местно дело, като повечето лазарити постъпвали в командерията, намираща се най-близо до мястото им на живеене. Това означавало, че вече били добре познати на рицаря, който ръководел местната командерия. Освен вълнуващата възможност да отидат на фронта, тоест в активна служба срещу неверниците в Светите земи, лазаритите изпълнявали в командериите си ролята на местни администратори на правосъдието и заемали важни позиции в обществения живот на своя регион.

Ужасната и травмираща болест – лепрата – от друга страна давала възможност на засегнатите да преосмислят духовния си живот и да потърсят отделяне от света в институции като лазаритските болници. Болестта започнала да се възприема като своеобразно чистилище на земята и, според Роуклиф, „тя започнала да изглежда повече като привилегия или белег на избраност, отколкото като проклятие“. Прокажените били сравнявани с Йов заради тяхното търпение и така „проказата започва като изкупление… и завършва като състояние на благодат“. Роуклиф продължава: „За мнозина прокаженият не бил просто Божий избраник: той бил самият Бог, или поне земно напомняне, че, приемайки човешка плът, Христос се превърнал в най-презрения и отхвърлен измежду хората.“

Тъй като Йерусалим бил възприеман като центъра на света и наситен със свещени предписания, тези възгледи предоставяли върховната рамка за начин на живот, свързващ проказата и божественото служение.